преди много години (в моите очи са много, ебаси, на 22 съм, но сякаш съм на 40, толкова съм изморена)

се влюбих

и не знаех

нямаше как да зная

какво по дяволите да правя с него

не знам дали защото съм a nutcase, thanks matt

или просто защото все избирам неподходящите

но преди много години се влюбих и любовта трае три години

еби си майката, че след теб никой не е достатъчно интелигентен или достатъчно луд, върви по дяволите, че ме превърна в това

сбъркано създание

което съм

което винаги ще бъда

i know you know it

you know i know it too

if it was all left up to me

i’d leave it all down to you.

ебаси гнусния декември

ако е истинска любовта, ще има шибани фойерверки. ще има музика. ще има .. ще има музика. от теб не помня много. помня, че ми даде всичко, от което имах нужда, а явно съм била твърде глупава и малка, за да осъзнавам, че това е достатъчно. никога няма да съжалявам, че свърши, защоо не съжалявам, че се случи, но .. горчив ми е споменът как плачех в банята на рождения на ден на габи, защото не исках да те пусна. вярвам, че все пак те обичах, вярвам, че има нещо .. вярвам, че винаги ще си един от най-важните хора в живота ми, но не мога да отрека, че не помня нито една песен.

everything about you is how i’d wanna be

your freedom comes naturally

виж.. виж ме, как отново седя и нямам представа какво по дяволите се случи с нас. виж ме, виж ме гола, без излишните лъжи и шибани крепости, които издигнахме помежду си за три години. виж ме, виж колко много, колко безумно много те обичах, а дори не знам.. погледни ме, погледни щибаната ми душа, както направи някога.

никога няма да си простя това, което се случи между нас, не защото ти не ми даваш прошка, а просто защото

защото

защото ми даде най-незабравимата болка

за която някой може да мечтае

и ми се иска

наистина ми се иска, макар и да съм адски пияна

просто да съм способна да ти се обадя

да ти чуя гласа

за да ти кажа

че не заслужаваме нищо по-различно от омраза

един към друг

защото би било грозно

брутално непоносимо

да сме просто безразлични

след всичко това.

след това, което видя в мен

след това, което намерих в теб

Now I won’t settle for less.

finally,

ще ме извиниш,

макар да се съмнявам, че дори четеш

макар че

грам не ми пука дали четеш така или иначе

защото знам, че мислиш за мен

колкото и да се старая да не мисля за теб

защото си такова брутално минало

каквото си и настояще

каквото си и бъдеще

ии

ми е трудно да дишам, когато си спомня

как летях

как се движех над глупавия тротоар

когато мислех за теб

и как не допуснах нито грам съмнение

нямаше какпа съмнение в сърцето ми

че искам да съм с теб до шибания край

това е най-безумното нещо, което съм правила

за себе си

да се освободя от

любовта

защото най-голямата ирония в случая е как помня

помня самото чувство

бях на 18 и

feeling good беше

утехата ми

а когато бях на 22

good feeling беше

баладата, с която можеш да заспиш

когато ти омръзне да плачеш

защото мамка му

толквоа много съм обичала

и толкова толкова много съм била обичана

че не разбирам как сега седя и обяснявам на мъжете

че не искам да спя с тях, искам просто приятел

на който да кажа колко

колко много ме боли

от факта, че

съм толкова силна

so bloody strong

и не си позволявам

сама на себе си

просто да

имам това.

there’s so many things that i’ve come to fear

I HAVE TO FIND A BED

that can take this weight

i really am a nutcase, aren’t i

i wish i knew

good feeling

won’t you stay with me

just a little longer

it always seems like you’re leaving

and i know the other one

just a little too well…

време ли е да си правим равносметка отново ? да се обърнем назад и да си отдъхнем, че тежкото е свършило, да потънем в носталгия, че хубавото си е отишло, да ударим с юмрук по масата и да решим, този път сериозно, че ще направим всички тези неща, които досега не сме успявали ?

аз за пореден път преуспявам, on paper. завърших, писах дисертация, дипломирах се дори, приеха ме в елитен университет с прекрасна специалност, преместих се, намерих си работа, където отново kick-вам ass, докретах дори до втория семестър, намерих the one, намерих приятели, успях някак си да запазя старите.. on paper, годината ми е почти толкова добра колкото на всички други душици, които пишат как са подредили живота си и как са пътували и са видяли свят и как са си намерили половинките и как всичко е цветя и пеперуди.

on paper, би трябвало да съм щастлива.

in reality, не съм. in reality, прекарах нощта на работа, 9 часа и половина тежък физически труд, с отвратителен край, в който някой от колегите ми ми открадна бакшишите (wtf?), толкова изтощаващо, че не можах да изпратя мама дори до гарата (физическа болка цял ден, thanks 2012). in reality, както винаги досега, се ебават с мен в работата, защото знаят, че ще работя здраво каквото и да се случва, просто защото съм такава. in reality, нямам представа накъде отива пътят ми след тазгодишното дипломиране, ако дори се дипломирам, защото in reality, не мога да правя повече планове за това как и къде ще съм нещастна. защото in reality, единственото нещо, от което имам нужда е половинка. затова, in reality, the one вече не ми е достатъчен. колко шибан трябва да е животът ми, за да успея да го намеря и да не можем да сме заедно ?

затова ще приключа с моя съвсем нов new year resolution. този път няма да е ‘да спра цигарите’, защото това ще го направя, когато го направя, без да си го обещавам. няма да е ‘ще ходя на всички лекции’, защото знам, че няма смисъл да си давам толкова зор. няма да е ‘ще се науча да спестявам’, защото, тате, за твое сведение, не получавам чак толкова мног опари, че да плащам магистратурата и на брат ми и бих желала следващия месец да не ям само спагети и ориз както през последния. измъкнах се от абер, защото ме изморяваше колко застоял живот имаха всички. преди това се измъкнах от софия поради същата причина. от брайтън не искам да си тръгвам, но това е официалното ми решение да обърна гръб на всеки, който не може да се движи паралелно с мен.

защото макар и on paper да би трябвало да можем да сме щастливи с малко, in reality аз искам всичко. искам 2012 да е също толкова успешна за мен, колкото беше 2011, но този път искам да съм щастлива. да очаквам и да изчаквам хората да ме направят такава явно не работи, затова – .. могат да ми дишат прахта, а пък.. щастието само ще ме намери, ако може да издържи на скоростта.

не бе

ебавам се

Първа глава

Беше една от онези тихи вечери, в които се чуваха дори стъпките на плъховете под сградата. Луната грееше необезпокоявана над града, морето спокойно я отразяваше, а Ниери се въртеше ли въртеше в леглото си.
След около половин час, който й се струваше като вечност, най-накрая се изправи и седна в леглото. Инсомнията й се беше влошила значително след неочакваната среща с бившния й дилър. Колкото и да се опитваше да остави миналото назад, то все успяваше да се окаже пред магазина за цигари в 2 през нощта, леко подпийнало и подсмърчащо след поредната линия.
Не я беше стреснал резкият тон на Рики, нито подхвърлените му коментари за външния й вид. Той винаги беше бил и винаги щеше да бъде просто един пропадняк, който си мислеше, че ще пробие във филмовата индустрия продавайки долнопробен кокаин.
Това, което й направи впечатление и отне всякаква надежда за здравословен сън беше сянката му. Тя избледняваше, дори под силните светлини на жълтия надпис ’24 ЧАСА АЛКОХОЛ И ЦИГАРИ’. Те бяха наблизо.
Ниери тръсна глава, опитвайки се да изхвърли от нея картината на крещящия дилър, вмускан от собствената си сянка и стана от леглото. Сънят отдавна беше мираж, ако щеше да ги чака някъде, поне щеше да е далече от погледите на плюшените й мечки.

Ниери не можеше да си представи по-добро място за предстоящата среща от плажа. Без улични светлини и без заблудени коли, взели грешния завой и попаднали в този така мъртъв град. Не, градът не беше мъртъв. Но беше в кома. Колективното съзнание беше затъпено от литрите алкохол, цигарен дим и безумните смески на тебешир и психоактивни вещества.
Ако столицата беше преуспяваща млада дама, с безкрайно светло бъдеще през себе си, то този град беше аутистичната й втора братовчедка.
Именно това беше причината Ниери да избере това място за дълго обмисляното си бягство. Никой не би дошъл тук да събира души, защото душите тук отдавна бяха обрани от някой крайно амбициозен политик, вярващ силно, че ако дадеш солидно парично обезщетение на всеки един от живущите, те спокойно ще ти отстъпят домовете си, бъдещето на децата си, дори собствените си ръце, за да може икономиката да продължи да процъфтява през деня, докато през нощта всички се заключваха в домовете си и сънуваха нещата, които отдавна не можеха да си спомнят съзнателно.
Да, градът живееше по своя собствен паразитен начин, но душите тук не бяха интересни. За нейно дълбоко съжаление обаче, в кошница с дузина спаружени ябълки, свежият ярко зелен плод изпъква дори повече.
Нямаше нужда да се ослушва за стъпките им, беше достатъчно да усети косъмчетата на врата й да се изправят, за да разбере, че трябваше да се изправи от каменистия плаж и да се обърне.
- Безумно дете – изрече високата фигура пред нея.
- Бермуда – изцъка Ниери и се опита да погледне настрани. Неуспешно, тъй като фигурата привличаше погледа й като магнит. Погледа й, дъха й, цялото й съществуване бяха притегляни от светлия благ израз на лицето на съществото пред нея.
- Няма да те отегчавам с бюрократичните формалности. Предполагам, че си наясно с последствията от прекратяване на договора преждевременно.

- Преждевременно? Мислех, че съм изпълнила договора си, особено след последната година, беше силен сезон, особено семейство Джонсън, такива мили хора, сигурна съм, че сте извлекли голяма полза от…
- Млъкни – каза спокойно Бермуда. – Наясно си, че опитите на, кхм, работниците, да избягват задълженията си, се наказват сурово. Всеки длъжностен асистент на лордовете е длъжен да прекрати договора си преди да напусне местността.
- Хм, предполагам, че ме спря клаузата, в която се казва, че при прекратяване на договора се прекратява, така да се каже, живота ми – изнервено избърбори Ниери и скръсти ръце, сякаш да се защити от отговора.
Бермуда игнорира коментара й и продължи да изговаря думите бавно, сякаш буболечки изпълзяваха от устата му:
- Достатъчно ясно ти е, също така, че няма място на тази планета, където можеш да се скриеш. Изненадан съм, че не си го предвидила, взимайки предвид прехвалия ти бистър ум.
- О, предвидих го – засмя се сковани Ниери – само се чудя защо не дойде по-рано.
- Направих ти услуга – усмихна се мрачно фантомът. – Взимайки предвид факта, че договорът ти не е подписан лично от теб, прецених, че имаш право на една издънка. Дойдох да ти предоставя невероятната възможност да направиш своя избор.
Бермуда отстъпи назад, наведе се и взе едно камъче от плажа. Пред очите на Ниери започна да го върти из въздуха, от който се появяваха горащи букви. Той изписа две думи ‘прекраяване’ и ‘повишение’.
- Какво по дяволите… – момичето отстъпи.
- За първи и последен път в компанията беше разработена промяна в договора на длъжностните астистенти, или по-точно, промяна в твоя личен договор. Взимайки предвид чия кръв тече във вените ти, висшопоставена лица в компанията смятат, че от теб ще излезе… свестен фантом. Решението е вместо директно да ти изтръгна сърцето, да ти предоставя тази невероятна възможност. Е?
Ниери го гледаше безмълвно.
- Значи… избирам дали да ми прережеш гърлото – каза тя, преглъщайки и молейки се това да е начина – или избивам невинни хора, заради нечии безумни изисквания към човешката раса?
Бермуда не й отговори. Вместо това направи две крачки към нея и наведе спокойно глава. Очите му бяха все така спокойни, дъхът му беше равен и топъл върху лицето й, прокара ръката по рамоти й. Ниери затвори очи. Фантомът се наведе рязко и грабна сянката й.
Писъците събудиха морските обитатели, но не й наркоманизираните жители на града.
След около половин минута на плажа лежеше момиче, а над него, изгърбен проговори Бермуда:
- Моето лично мнение е, че не ставаш за тази работа. Но не моето лично мнение има значение в този момент. Очакваме те за обучението. Не пропилявай шанса си, защото ще се постарая контактът ни преди малко да ти се стори като докосване с перце в сравнение със смъртта, която ще ти осигуря.

Фантомът се отдалечи с бавна крачка, а морето продължи да проблясва под мъждивата луна.

who felt like i do

anyone who wasn’t ready to fall

anyone

who loved like i do

knows it never really happens at all

МАМКА МУ ДЕБА 

Предполагам, че има общо с всички готини хора, с които живея и работя, предполагам, че има общо и с това, че за разлика от Абер, тук винаги можеш да намериш парченце искреност измежду всички лицемери, но знам, че е най-вече, че тук почувствах бъдещето ни заедно истински за първи път :)

Ти си като ваканция за мен, забавленията и любовта ни са толкова свързани с лято, почивка, пиене, музика и секс, че бих казала, че съм се condition-нала. Обаче идиотщината, която направихме ни избута най-накрая от това измерение на забавление и ни постави в.. ами, в живота. Понякога трябва да бъда безумна, психопат, изморителна и кучка, за да осъзная кой си струва да остане до мен. И ти все още си онази частица, която ме уравновесява :) Ти си катализаторът на една брутална химична реакция, която ме кара да пърхам сантиметри над земята.

И сега, когато се връщам към ежедневието си, някак си знам, че съм загубила рутината, която ме държеше на крака преди. Пак ще работя по 11 часа, пак ще предремвам в лекции, пак ще се напивам с австралийци и англичани, пак ще ям малко, защото предпочитам да готвя за нас, отколкото за мен, пак ще правя всички тези неща, които баща ми нарича ‘по-важни’. Но вече не се чувствам толкова изгубена, защото знам, че можеш да се справиш сам с пътуването до летището и до България, значи ще се справиш с връщането си тук :) И ще те чакам.

Защото i’ve traveled through a million towns, but i’ve never seen two eyes as lovely as those.

SO FRIGGIN EXCITED <3

на пазар с ash за дънки

и за подарък на боклучето <3

и после некви женски неща като маникюр

и влак в 12:34

до гетуик

и после

аргахгахасйсхайхдхс

стомахът ми прави салта

:)

в крайна сметка заменям малка кутийка с огромна стая с изглед към морето и двойно легло

и си позволявам да спя по 2 часа

само защото знам, че съм машина и ще наваксам с университета, ако ще да се откажа от съня завинаги :)

пък и все пак – днес е вторник, утре е сряда, а в четвъртък стомахът ми ще се преобръща нервно във влака към гетуик ..

see them running for their lives !